Гювен Инджирлиолу, февруари 2001
“Съвременната масова култура е исторически необходима не само като резултат от цялостното обхващане на живота от чудовищните корпорации, а и като следствие от онова, което изглежда пълна противоположност на господстващата днес стандартизация на съзнанието – естетическия субективизъм. Наистина, колкото повече художниците навлизат във вътрешния си свят, толкова повече свикват да изоставят детската игра на имитиране на външната действителност. Но в същото време, разсъждавайки душата, те откриват нови и нови начини да упражняват контрол върху себе си. Като им донесе дори по-голяма свобода и независимост от всичко хетерогенно, техническият прогрес доведе до известна конкретизация, [1] технизация на вътрешното като такова. Колкото по-умело се изразява един художник, толкова по-малко му се налага да “бъде” онова, което изразява, и толкова повече изразеното, даже съдържанието на самата субективност, се превръща в нищо повече от една функция на процеса на производство…”
Теодор Адорно, Minima Moralia, Трета част, 1946 – 1947
Изкуството е политика. То е политическото извън политиката като управление (на държавата например), като професия, игра на власт, манипулиране или пропаганда. Като въпрос на съществуване изкуството се стреми към политическото като крайно средство за постигане на независимост, пълна свобода от опредметяването, [2] доколкото такава въобще е възможна. Изкуството е критическа необходимост, докато не приема да бъде част от спектакъла, докато се стреми да го преобърне и да изобличи “културната индустрия”.
Кризата на изкуството и художника в “центъра” (в Запада) произтича от невъзможността на политиката като такава в пленената душа на потребителската култура. Политическата коректност без политическата програма или изкуството като изражение на етническия и сексуален аз неизбежно се неутрализира от всеобхватния спектакъл. Макар това да изглежда, както е изглеждало на Бодрияр, като “пълното освобождение” на изкуството и художника, освободен от историческа сила, която е поддържала традицията жива, то също така маркира изчезването на импулса, загубата на каузата – не на масовото освобождение (революцията), но прави самото производство (т.е., на култура) несъществено.
В периферията положението е също толкова мрачно, тъй като надрусаните маси са по-податливи на превръщане в тълпа фашистки/националистки/религиозни главорези. Лъжата на глобализацията, освен че самата тя произвежда чудовище, се стреми към друг тип освобождение – това на капитала и свободното предприемачество. Зад фасадата на нормалността, и без това корумпираната власт става все по-репресивна, по-насилствена. И все пак ако са възможни “острови на съпротива”, те ще са в самите пори на военно-полицейската държава, като неизбежна необходимост на съществуването, просто на ‘битието’.
По силата на иронията последното убежище на изкуството като политика прави пълен кръг и стига до историческия авангард във време на криза, само че по малко по-различен начин, без историята да се повтаря в бордея на историзма. Развивайки смисъла на “оптическото несъзнателно” на Бенямин искаме “географско несъзнателно”, фройдийска грешка извън генетичното, фолклорното, регионалното, традиционното и “ориенталското”. В тези части на света “рефлексите” на тоталитарните режими без съмнение имат потискаща роля. За обикновения човек обаче случайното/инстинктивното улеснява особено съчетание на насилие, жалост и по-дълбоко усещане за бедност, която е чудато географска. В Истанбул по силата на стара традиция гражданската организация на социалното пространство вече има собствена, автономна благотворителност, в която властта рядко се меси. Докато постколониалната сфера е белязана от непригодни западни институции, Истанбул води собствен живот, също така разкъсван между традицията и промяната, но все пак запазил чувството за приличие и взаимопомощ, както се появи след земетресенията през 1999-а година. Волята на художника-интелектуалец в тези географски ширини трябва да излиза оттук – това е признатата вяра в добрите намерения на гражданското мнозинство, нещо като хуманизъм на третия свят.
Оттук невъзможността за обръщане навътре, субективността на творбата, която не успява да улови катастрофичното съществуване, белега на общественото съзнание. Само тук художникът избяга да бъде професионалист, а може да си позволява да бъде дилетант, за да въстава срещу това да бъде част от спектакъла като такъв. Блаженството (като при незнанието) е в липсата на институционализирано изкуство, което да превръща човека в “специалист” в специализираната сфера на производството като цяло. Също както Истанбул още противостои на логиката на късния капитализъм и многонационалните корпорации със своята разпокъсана икономическа организация, така и художникът може да създава без бремето на постоянния синхронизиран модус на професионализъм, изискван от “индустрията”. Аматьорското очарование от “реалния живот” там на улицата води до някакво утвърждаване: докато животът между другото надвива изкуството, независимостта трябва да се търси на много фронтове, включително и чрез фантазмагоричното братство на киберпространството.
Привидението на равенството в равнината на големия уравнител, която е световната мрежа на Уеб-а, неизбежно ще отстъпи място на един нов съюз на възлите на съпротива, които искат признаването на различията. Щом прахът улегне, шумът утихне и комерсиализацията на киберпространството бъде завършена, втората вълна на телематичната революция трябва да си постави за цел да политизира мрежата с наистина художествени средства. Ако се върнем към Адорно, ако принципът на концентрационния лагер е да накара затворниците да заприличат на пазачите си, убитите на убийците; и да отмени различието абсолютно в смисъл, че нищо различно не оцелява, тогава съпротивата трябва да намери своя път през обратния поток на информационните технологии, като преброди между другото популярните медии, за да набере инерция и да преобърне прилива. Обратният поток е мястото, където колективността успява да изрази себе си като просто политическа и различна.
[1] reification: букв. превръщане в предмет; във философията, приписване, на една абстрактна идея, на значение свързано с действителен обект – бел. ред.
[2] commodification: превръщане в стока – бел. ред.
Превод от английски: Зорница Димова