[Тази статия първо бе публикувана като доклад на конференцията “Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет – Международна конференция в чест на проф. Волфганг Изер”, Нов български университет, София, 26-28 февруари 2000 <http://www.liternet.revolta.com/iser/efftim1-bg.htm>.]
В една своя статия Валтер Бенямин разказва за “откритието”, което го е сполетяло в Марсилия в сесия пушене на хашиш. Откровението, че водата е мокра. Това той нарича die triviale (или profane) Erleuchtung. [1]
Литературата има способността да изгражда паралелен свят, който чрез сложни феноменологични процедури да продължава реалния. В нейния “класически” вид, върху книжен носител, тя изключва тривиалното просветление, защото разчита на образоваността, а не на “раздигитализирането” на нашите навици и на онова, което наричаме априорни истини.
Но Интернет по подобие на Беняминовия хашиш създава илюзии от типа на тривиалното просветление. Всеки се чувства свободен да бъде автор и да дописва или “създава” съвсем нов текст. Благодарение на рамките на екрана – “да открива” непредвидени хипограми [2] в текстовете, “качени” в мрежата. Да се доверява на програмите, комбиниращи думи, смятайки, че техните комбинации са текстове. Да вярва в крайна сметка, че е свидетел на раждането на една нова литература.
Техниката не може да преодолее прага на човешката способност за възприемане. Така вероятно ви се е случвало да заспите на музикален филм. Заради силата на звука. Като ученик харесвах Queen и затова не можех да се начудя как така заспивах и двата пъти, когато гледах рекламно-документалния филм за групата – “Magic: Live In Budapest”. Но това се случваше и се дължеше на силата и честотата на звука. Колкото и да се стараех да държа очите си отворени, не успявах и се унасях.
Компютрите не промениха съществено киното. The Pillow Book на Питър Грийнауей не разширява възприемателните ни възможности, защото дигиталният монтаж, ползван в него, затруднява възприятието, а на места прекрачва отвъд възможността за цялостно възприятие. Уморява, пренапряга. Говоря за онзи ефект на “прозорец в прозореца”, за паралелните прозорци, благодарение на които можем да следим няколко сюжета едновременно. Получава се ефект, подобен на ефекта на титрите. Не можеш добре да следиш и тях, и действието на чуждестранния филм. The Pillow Book предлага архитектура, която се отличава с лоша хигиена на четивност. Затова и подобни филми имат своето място като експерименти. Те изпълняват функция на гранични продукти, които чертаят докъде може да стигне филмът в стремежа да разказва едновременно развиващи се неща например.
Хипертекстът, който за възторжените теоретици на Интернет е сравним с Борхесовите направи, не предлага и кой знае какви технически иновации. От неговата “течливост”, флуктуалност, поливалентност потребителите не могат да се възползват повече от това, което им предлагат и книгите-игри. Защото дори когато текстът е свързан с множество други той не ни дава друга възможност освен тази на научното по характера си дирене. В случая с хипертекста имаме просто по-добра възможност да приложим този подход. Нов тип текст няма. Защото никой не чете различните адреси, които отваря, като общ текст. Не ги чете и като текст изобщо. Той просто търси референции.
Функцията, която потребителят на Интернет използва като свой избор е download. “Да дърпаш”, “да точиш от Мрежата”. Едва след като си свалил необходимите ти текстове, ти ги четеш от твърдия си диск. А тогава те са лишени от предвидимата безкрайност на възможните отпратки в Интернет.
Техниката засяга онова ниво на текста, което може да се определи като рамка, принцип на извикването. Структурата на текста не се оказва никога в точката на техническите иновации. Техниката може да съучаства в темата, сюжета, и т.н., тя може да бъде предмет на образността, топика. Но начинът, по който се изгражда герой, си остава един и същ. Потвърждение на това са някои от романите на Уилям Гибсън. [3] Макар и със сменен декорум, те предлагат романова структура, позната ни от втората половина на XIX век.
Забележително е, че нито един от теоретиците на хипертекстуалния бум – George Landow (в електронните му публикации), [4] Richard Lanham (The Electronic Word: Democracy, Technology, and the Arts), [5] Sven Birkerts (Gutenberg Elegies) [6] – не търси феноменологически репери на изследванията си. Позоваванията са на Умберто Еко с неговата “Opera aperta”, [7] на Ролан Барт с неговия “writerly” text, [8] на Дерида с нелогоцентричния текст, който негативно (апофатично) извеждат от критическия му проект. Причината? Точно тези понятия отдавна са загубили в популярната наука, в множеството доклади, свързани с конферентния туризъм, своята операционалност и са се превърнали вторично отново в образи, вторично са се метафоризирали.
Отсъствието на Роман Ингарден [9] в тези случаи е значещо. Липсва обикновено и “възприемателната теория”. [10] Защо? Защото не съществува нов тип текст. И едно феноменологическо изследване би го показало без проблем.
Големите производители на софтуер залагат на един проект, наречен Open eBook формат. [11] Той ще дава възможност книгите да стават все “по-големи”. Да носят образи, движещи се картинки, звук. Open eBook форматът ще бъде поредната крачка към нова опера, синтетично изкуство, чиито елементи са относително независими, самостоятелни. Те ще бъдат свързани с линкове, отпратки. Въпросът е дали този тип синтетичен текст ще бъде наистина книга. И дали ще може да примири големия проблем с ползването на Интернет в две непримирими една с друга посоки: като средство за развлечение и удоволствие и като база данни, задоволяваща един научен интерес.
Защото Интернет се ползва от два типа потребители. Едните търсят порнографски сайтове и игри. Тоест хедонизмът е определящата идеология на определени потребители. Други ползват мрежата като гигантски каталог за справки, а след това и като библиотека, доколкото това е възможно. Все пак като основна черта на хипертекста повечето изследователи изтъкват референциалната му способност. Това, че той препраща към други текстове. В този смисъл бихме могли да разделим потребителите чисто прагматически на “удоволстващи” и “учени”. За едните Интернет е само едно огромно порнографско списание или кино, за другите – каталог, в който пътят от фишовете до самите текстове е максимално скъсен.
Иновациите от Интернет не засягат фикционалното, художественото. Те се отнасят единствено до научните жанрове. Интернет е просто база данни, гигантски справочник. Отсъства Борхесовата безкрайност. Всичко, което ни дава, прилича на научен апарат. Затова първите книги в Open eBook формат са енциклопедии, справочници за софтуер и т.н. Затова и Мрежата работи за институциите, а не срещу тях. Не са малко илюзиите около свободата, която Интернет дава за политическа изява.
Например в своя статия (Reading and Writing in a Hypertext Environment) [12] Ландау твърди следното: читателят на тази хипертекстова версия на текст “може да си прави бележки… или да пише срещу интерпретациите, срещу текста” в същата среда, която използва и самият автор, докато читателят на книга не разполага с такива възможности. Ето това е мястото на тривиалното просветление. Заблудата, че техниката работи като политическси радикален инструмент. Докато тя може – понякога в ритъма на тангото – само да укрепва институциите. Техниката, и Интернет не прави изключение, като всеки инструмент прави само силния по-силен. Тези, които вярват, че ще възникне “хакерска литература”, хакерски художествен текст – носещ метафизическата претенция на литературата и радикалната прагматика на хакера – са пределните идеалисти.
[1] Немски: тривиалното/мирянското разбулване или просветление; вж. на английски <http://www.wbenjamin.org/rausch.html> – бел. ред.
[2] Хипограм: ключова дума, или дума-семе, която – така може да се предположи – генерира един текст, без тя задължително да присъства в самия текст – бел. ред.
[3] Българският превод на най-известните му романи се намира онлайн на <http://old.phreedom.org/bg/archiveread.html> – бел. ред.
[4] Вж. (на английски) <http://www.landow.com/> и <http://www.victorianweb.org/cv/landow_ov.html> – бел. ред.
[5] Ричърд Ланхъм, “Електронното слово: Демокрация, технология и изкуството”. За една статия на Ланхъм, в която той резюмира аргументите си от “The Electronic Word”, вж. (на английски) <http://www.cni.org/docs/tsh/Lanham.html>; глава 4 от книгата е публикувана на <http://www.arts.adelaide.edu.au/personal/DHart/ETexts/Internet/LanhamEWord.html> – бел. ред.
[6] Свен Биркъртс, “Гутънберг елегии”; откъси (на английски) от книгата се намират на <http://archives.obs-us.com/obs/english/books/nn/bdbirk.htm> и <http://myclasssite.org/sum2001/learnquest/birkerts.htm> – бел. ред.
[7] Umberto Eco, Opera aperta (Отворената творба), Milano (1962). Вж. (на английски) доклада на Еко за “Бъдещето на книгата” <http://www.themodernword.com/eco/eco_future_of_book.html> и лекцията му “Авторът и неговите тълкуватели” <http://www.italynet.com/Columbia/ecotext1.htm> – бел. ред.
[8] Writerly text: текст, който не се чете пасивно, но който се “дописва” активно от читателя. Roland Barthes, S/Z. Editions du Seuil, Paris (1970).
[9] Роман Витолд Ингарден (1893-1970), полски философ-феноменолог, студент на Едмунд Хусерл, вж. (на английски) <http://www.fmag.unict.it/PolPhil/Ingard/Ingard.html> – бел. ред.
[10] Reception theory (на немски: Rezeptionsaesthetik) бе създадена от Hans Robert Jauss (Ханс Роберт Яус) от университета в Констанц, Германия. Един преглед (на английски) се намира на <http://www.press.jhu.edu/books/hopkins_guide_to_literary_theory/reception_theory.html> – бел. ред.
[11] “Отворен формат за електронни книги”. Изчерпателна информация за тази инициатива на фирмите е публикувана (на английски) на <http://www.openebook.org/> – бел. ред.
[12] Публикувана (на английски) на <http://www.thecore.nus.edu.sg/landow/cpace/ht/jhup/htreading.html> – бел. ред.